,Била
съм тук и преди‘- казах.
Ти
не отмести поглед от стъклото,
върху
което рисуваше с дъха си.
‚Какво
от това...‘- отговори замислен.
‚От
всички пясъци, които си
събрала
в очите си едва успяваш да изплачеш и половината от натрупания гняв.
Какво
от това, че можеш да различиш всички нюанси на небесно розовото, след като не
си осмислила урока си още.
Ще
се връщаш хиляди пъти...
Спри
да хлипаш, ти казвам.
От
теб ще излезе истински авиатор, ако свикнеш да управляваш чувствата си, както
умееш да управляваш ума си.
Над
нещата бъди, винаги.
И
за чудесата, да не забравиш!
Поне
по шест, още преди закуска!‘
Пръстите
ти продължиха да отпечатват всяка една мисъл
върху
запотения прозорец,
докато
аз събирах сухите пясъци от очите си,
за
да ги разпръсна зад себе си.
И
да се науча да летя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар