Запъхтяна
изброявах желания.
Той
търпеливо ме слушаше.
Усмихвах
се с нескрито задоволство,
ту
снишавах глас, ту думите ми отекваха някъде в края на малката алея пред
входната врата.
Съчинявах
истории с небивали герои.
Мечтаех
за сняг и въздишах по спомените от някога.
Той
знаеше всичките ми тайни.
Пазеше
ги в себе си грижливо,
ден
след ден, седмици, месеци...
Докато
не почувствам нужда да се освободя от тях.
С
всяко завръщане предсказваше чудо.
Препускаше
въображението...докато
старият
дървен часовник отброи дванадесет удара.
Кротко
проблясваха звездите по седефеното небе,
тишината
се разтилаше в пространството,
а
в камината бавно догаряше огъня.
Чух
го, когато си тръгна.
Целуна
ме бащински, нежно и остави малък плик до възглавницата.
Пестелив
е на думи, знаех.
Пишеше
само:
‚Не
спирай да вярваш!‘
Няма коментари:
Публикуване на коментар