В зейналата пропаст по между ни,
отекват
неговите стъпки.
Към
мен отчаян търси пътя.
Загубен
е.
Преди
да го открия,
насочила
съм поглед в дъното.
Отворила
съм себе си,
като
платно съм бяла,
ненарисувана
още.
Но
по- плахи от твоите са пръстите му.
По-
големи страховете му.
По-
празно въображението.
Умее
да иска.
По
контура на тялото,
всяка
извивка пресъздава божествено.
Не
заспива прегърбен от обещания.
И
не пази от минало спомени никакви.
Но
не вярва.
Не
обича.
Не
чака.
И
когато изсъхнат набраздени ръцете,
ще
избягам, си мисля...
По
средата на нещо (не)започнато,
между
две денонощия,
откъснати,
отчуждени,
прогонени,
с
него мълчим.
В
очите му демони луди танцуват.
А
той,
размазва
червилото,
разлива
от вишните сока,
попива
по кожата сладост,
и
падам,
в
зейналата пропаст по между ни.
От
теб да избягам не мога.
Хубаво е, много!
ОтговорИзтриванеБлагодаря :)
ОтговорИзтриване