Повече себе си

100 години се опитвах да си тръгна.

Подгъвах гнева си с карфици,

пресичах линията на възможностите си

и отварях вратите с лекотата на опитен фехтувач.

Но винаги се връщах, нЕсъбрала достатъчно смелост.

Не се научих да напускам.

От глупост. И смътната вяра, че си струва да остана.

А ти чупеше непохватно столчетата на всички чаши,

за да бъдат по- ниски от прага на търпението ти.

И думите- просто разкъсани облаци,

изваляли най- тежките си дъждове.

Сега сънуваш отблясъците на всяка капка,

докато кожата ми все още пази аромата на разцъфнали орхидеи в прохладна пролетна вечер.

Разплетох косите си Обич,

за да ги среше друг някой,

понеже ти не успя да докажеш, че си единствен.

Не поиска да платиш цената,

нАсъбрал достатъчно смелост, за да повярваш,

че можеш да пресечеш линията на възможностите си.

А след теб...

След теб съм повече себе си.

И следите ти ми се губят.

Не плачи Обич,

сълзите лекуват закърнялата душевност, но не и липсата на такава.

‚Не си отивай‘ е твърде късно изречено.