Бих могла да нарисувам дърво. Приказно. Седемцветно. Вълшебно.
Да се изкача до най- високия му клон и оттам- от облак на облак да стигна до звездите.
Бих пила нектар от златна чаша, докато вятърът свири своите най- нежни сонети.
Тогава ще вечерям с луната. Ще слушам сладкодумните и разкази за далечните и сребърни покои, за леглото и от балдахин, за безкрайната градина с орхидеи, за топлите нощи и срещите и със слънцето.
Ще дойда призори. Не заключвай вратата. Не затваряй прозореца.
Остави пътят към теб да ме води.
Вероятно все още ще спиш.
Бих могла да целуна очите ти- кротко, безмълвно, с обич.
Да изчакам изгрева.
Да оставя бележка върху шкафчето до леглото ти- с разказани сънища, с безкрайни разстояния и галещи сетивата аромати...
А после бих могла да си тръгна.
От облак на облак- до най- високия клон на дървото- върху белия лист, нарисувано с молив.
Тук. В този свят.
Но как бих могла? При теб всичко оживява и чудесата се случват!
При теб всяко вдишване е достатъчно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар