Тя...

Не беше отдавна. Една от онези вечери, в които синкавозеленикавият мрак се спуска бавно, сякаш да се наслади изцяло на влиянието си над света.

Бързах. Тръгнала за никъде, стисках в дланите си последните думи от разговора ни.

‘Ще остана тук. Ще те чакам...’

В тишината наоколо единствено моите стъпки отекваха.

В очите ми пареше. А мълчанието ми убиваше чувства.

Не виждах пътя. Не усещах времето.

Тогава я срещнах. Беше сама. Боса. Окъсана.

В очите и- безкрайна бездна. В сърцето и- суша.

Сивата и рокля стигаше до земята. Стоеше срещу мен. Мълчеше.

Не се отмести. Не просеше милостиня.

Твърде горда изглеждаше, за да го прави.

Интуицията ми крещеше истерично да бягам, да се връщам...

Чух мислите и.

Изплашени. Объркани. Несигурни. Застанали на кръстопът.

Мокри до кости. Безсилни.

Познах я.

Беше моята сянка.

Тази, която заключих в ковчежето, а след това изхвърлих ключа.

Тази, която забравих.

Изпречи се на пътя ми, за да ми покаже каква съм.

Даде ми огледало, в което образът ми напукваше гладката повърхност.

Не бях аз. Не исках да бъда...

Сега в дланите си държах думите от последния ни разговор, които не успях да изрека.

‘Ще се върна,

Ще продължа да те искам,

Ще те пазя,

Ще те мисля,

Ще те обичам,

Ще...’

Ако остана цяла. И запазя себе си...