По повърхността на случването
неизбежен
беше.
Разпозна
те душата от Някога.
И
разцъфнаха слънчогледите всичките.
И
сърцето взриви се.
И
светът се пропука.
И
от края до края все ти си...
Хаос
в мечтите ми.
Трепет
по кожата.
Въздух.
И
пулс.
И
живот.
И
мир за безпокойните сънища.
Рисуваш
портрет на тъгата ми. С думи.
Без
думи събличаш ме всякак.
Излизам
от образ и с тебе съм себе си.
Небрежен.
И слаб. И тревожен.
Останах.
За
да приема, че
горчиш
точно колкото шоколада,
който
дори се научих да харесвам...
Четири
дни и нощи не стигат.
Няма коментари:
Публикуване на коментар