Не бързай

В два след полунощ,

докато спиш непробудно ръцете ми заплитат жълтата прежда,

разплитат мислите и си спомням за всичко, което не понесоха плещите ми.

Очаквах ли рамото ти до моето?

Слаба ли бях?

Теб ли загубих,

или вярата, че ще отворя очите си някога,

а твоите ще ме гледат с любов устояла на всички изпитания,

по- мъдра,

по- силна,

по- искрена?

Не те чух да казваш „оставам“,

а исках...

А исках да можеш да бъдеш, като онзи странник

с тих глас, топъл поглед и мило лице, който срещнах веднъж.

Истински Хемингуей беше.

Бунтар, достатъчно смел да живее тогава, когато всички други умират.

Говореше, а в думите му прозираше опит натрупан с години.

Накрая завърши:

„Знаеш ли дете, едва когато пораснеш, а дори може би малко след това ще разбереш, че в живота не е важно времето което ще дойде,

а времето което е. Казвам ти го сега, за да си с крачка напред от останалите.

Но не бързай. Не бързай да порасваш. Капан е.“

И намигна лукаво, сякаш никой не ни гледаше.

Броях бримките по една на всяка глътка въздух.

Можех да бъда навсякъде.

А аз сгушила себе си до тази закърпена обич...

Не ме чу да казвам „оставам“,

а искаше.

Сега сънуваш, че в косите ми вятърът диша...