Опустошаване

Не разпознаваш тъгата ми.

Последно запомни лицето,

слабо, хлътнало навътре. Уморено от умоляване.

‚Какво? Не те чух, извини ме...‘

Вали ми се, казах.

Да изсипя мълниеносно всичките си сълзи искам.

Да пресъхне сърцето. Да се напука.

Да спрем да се измъчваме идилично.

Мило и от разстояние.

Да понесеш бурята ми, не би могъл.

Теб така те е страх от опустошаване.

‚Не те разбрах, повтори ми...‘

Вали ми се, казах.

Да те загърна в четирите си сезона.

Да покълнат от нозете ти слънчогледи.

Да те има, когато утихна.

И по набразденото на дланите ти да попивам на капки.

Тежко и бавно.

И толкова тихо.

Както никога.