Ти избираш

Откакто си тръгна последния път без да каже нищо, набързо, безшумно, както всъщност и винаги идва, не бях чувала нищо за нея.

Не понасям присъствието и.

Говори малко, сурово и право в целта.

Не задава въпроси. Не приема обяснения. След себе си оставя празно. Празно в твоето тяло, в мислите ти, в чувствата, в кръвта.

Този път нахълта с взлом. Неочаквано. Нетипично.

Хвана ме неподготвена, непораснала достатъчно, за да разбера посланието и.

-      От какво се страхуваш? - попита изненадващо. - Потрепват пръстите на ръцете ти, пустеят очите, топи се красотата ти като восък.

-      Отбягвам тъгата. – отговорих. - Гоня я като болест, като досадно насекомо, като нежелан гост, каквато си ти.

Прикрих с длан лицето си и глухо преглътнах горчилката от натрапчивия и поглед.- Не искам да я задържам в себе си, сама или с някой, от нея нужда нямам. От тъгата...

Страх ме е да не срещна Дявола. Да не ми предложи сделка и да се предам...

-      Вие хората сте изключителни глупаци. - продължи тя. - Често казвате неща, които не мислите. И още по- често мислите неща, които не казвате. Сега лъжейки ме, смяташ, че ще спра да те питам. Ще повярвам и ще те оставя да си живееш спокойно наподобяващия приказка живот. Грешиш принцесо.

Докато там отляво онова кухото тупти с честота 72 удара в минута, нямаш право да се страхуваш. Имаш право да се бориш. Животът не е просто шибана поредица от случки. Той е твоята шибана поредица от случки. Твоята мини трагикомедия. Но ти, с всичките си претенции и ужасяващата липса на хумор убиваш всичко.

Едва успявах да я слушам внимателно, премисляйки на ум причините за цялата тази лекция. Повече не продумах и дума.

Тя ме гледаше строго. Знаеше, че нямам какво да кажа.

Винаги ми е напомняла, че колкото и да съм умна, не съм достатъчно мъдра.

Вещица!

Обърна се с гръб към мен, както правеше всеки път и преди да си тръгне промълви ехидно:

-      Всичко е въображение принцесо.

Понякога повече, друг път по- малко.

Ти избираш.