Някаква есен се загнезди в очите ми.
Начерта пътеводители, намокри прозорците.
Оживяха образите.
И заразказва...
Ранобудна беше. Метеше двора замислена, тиха, облечена в семпла бясмена рокля, чиста, прилежно изгладена. Събираше на купчини първите окапали листа. Отчупваше сухите клони на чимшира и подрязваше смокинята в ъгъла до оградата. След което хранеше котките, поливаше червеното мушкато на прозореца и от градината избираше най- хубавите цинии, слагаше ги във ваза добре подредени, винаги върху бродирана покривка.
‚В дома най- важно е да е уютно‘- казваше.
После събираше узрелите ябълки, нарязваше ги старателно, добавяше захар, брашно, вода и куп други вълшебни съставки, които не познавах. Скоро след това уханието на прясно изпечен пай се разнасяше леко из цялата къща, изкушаващо, апетитно. С усмивка ме приканваше да опитам.
‚Най- голямото парче искам‘- лакомо заявявах.
На върха на езика си усещах сладкото и със задоволство преглъщах.
Преваляше пладне, плетеше на една кука, когато споделяйки тишината, облегната на мекото легло до стената съм заспала.
Утрото не запази нищо.
Някаква есен отнесе всичко със себе си.
Изсъхнаха спомените, заглъхнаха гласовете.
Заваля.
Няма коментари:
Публикуване на коментар