Сънища

Сънувах водни кончета.

С криле в небесен цвят.

Летяха около мен с ефирна грациозност, гледаха ме мило с големите си фасетни очи,

а на върха на  телата си имаха закачени послания,

вързани с пурпурни панделки.

Пускаха всяко едно от тях в дланите ми.

Разгъвах ги търпеливо,

и с учудване откривах различни думи.

Несвързани, но със собствен смисъл.

Седнах на земята, кръстосах в лотос краката си и впрегнах всичките си мисли.

Сякаш решавах ребус. Но необикновен, с особено значение.

От думите ‚слънце‘, ‚обич‘, ‚не подозираш‘, ‚оставяш‘, ‚дишам‘ и още куп други, трябваше да се получи не просто изречение.

А признание.

Беше обяснение в любов.

А предназначението му- до достигне Неговите душа и съзнание.

Нареждах дълго, с единствената мисъл да разбере правилно думите,

без да се изплаши,

без да се обиди.

И по залез (когато денят напомняше, че времето ми изтича),

аз вече бях готова.

Вързах отново малките истини,

и ги изпратих по водните кончета.

Надалече.

Останах с усмивка, проследявайки пътя им,

докато не изчезнаха от погледа ми.

Топлина се разля по тялото ми, защото знаех,

че Той ще разбере...

‚Колко слънце оставя след себе си.

С колко обич насища въздуха, който дишам.

Как, макар и да не подозира отваря сърцето ми.

С всеки прилив достига до мен,

с всеки отлив го изпращам отново.

Той с пулса в моите вени живее.

И в очите ми блясък рисува.‘