Не усетих как си отиде старото.
Не ми остана достатъчно време за сбогуване,
и сякаш не успях да го изпратя подобаващо.
Новото бързаше да нахлуе в живота ми, да се настани удобно
и да изкаже всичките си планове, записани прецизно в красива тетрадка,
щампована с ретро мотиви.
Слушах го мълчалива, гледайки през прозореца,
отвъд безкрайните снежни полета,
зад живия плет, който служеше за граница на възможностите.
Често виждах себе си зад него.
Боса, облечена в надежди, рисуваща сърца върху снежните преспи.
Изведнъж Той ме погледна изпитателно.
Обвини ме в разсеяност и симулиране на чувства.
Как бих могла да му обясня, че планове за живота си не обичам да правя.
Да следвам утъпкани пътища също.
Пък и понякога се случва да оставям погрешно впечатление у другите.
Той продължи да говори.
Аз продължих да мечтая.
Облаците в небето се движеха съвсем бавно,
заемаха причудливи форми,
обличах ги, усмихвах ги, разделях ги и ги събирах, измислях им имена,
а зад тях съчинявах междузвездия, до които мислите ми достигаха за секунди.
После нервните му викове отново ме върнаха на земята.
В плановете му влизали балове, игри на чувства, безсънни нощи
и потушаване на страсти- изтънчени и напористи едновременно.
Той вярва, че мога от всичко по много.
Аз вярвам в сбъдването.
И докато Той въодушевено описваше бъдещето,
аз щастливо оставях стъпки в снега.
Зад себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар