До Дядо Коледа

За Коледа си пожелах сняг.

Истински. Бял. Парцалено- пухкав.

Такъв, който ме връща в детството със скорост  по- бърза от тази на светлината.

Когато от пазара за естествени елхи купувахме най- красивата

(е, сега и изкуствените вършат чудесна работа, знам, пазя дърветата).

Когато въздухът ухаеше на мандарини и нямаше нито един прозорец без цветни лампички.

(Когато хората бяха малко по- добри. И вярваха.)

Когато вкъщи се разнасяше аромата на печен хляб и половината предколедна нощ прекарвах на прозореца, в очакване, да те видя.

Такъв сняг Дядо Коледа поисках. Вълшебен!

И го получих. Съвсем навреме.

Защото ти винаги изпълняваш моите желания.

А аз никога не спрях да вярвам, че те има.

Та, сега, исках просто да те прегърна. С думи. И да ти благодаря.

За ръцете, в които стопляйки се, се разтапям. От удоволствие.

За близостта и всеотдайната обич на скъпите за мен същества.

За следите от мокри лапички пред прага на вратата ми.

За трепета и желанието си за живот, които пазя закътани в най- долния ляв ъгъл на сърцето ми.

За шантавата усмивка, с която вървя по улиците и за съответно недоумяващия поглед на случайните минувачи.

За приятелите, които са тук и тези, които са на хиляди километри.

За всичките ми хобита и удоволствието, което ми носят.

За книгите с коледни приказки.

(И целувките под имела).

За неподправеното ми настроение и суетата, която никога няма да преодолея.

За нетърпението, с което винаги разопаковам подаръците.

И желанието да споделям (дори и с тези, които почти не разбират за какво точно говоря).

А, и за онази прелестна кукла от плат с шапка за сън, която получих преди мноого години и кръстих с името на най- любимия за мен човек.

Благодаря ти Дядо Коледа! За всичко!

Ще имаш място в душата ми винаги!

И ще те чакам. Знаеш.

(На мляко и бисквити. В полунощ).