Бягство

Градският живот ме уморява.

Взима (уж само на заем) от чувствата ми. Използва ги.

Не ги връща. Никога.

Ограбва ме.

Поглъща жадно емоциите ми. Обезличава ме.

Разпилявам се по прашните му улици.

Не знам накъде всъщност отивам. Карта нямам.

Трохите завити в малката салфетка отдавна свършиха.

Да се върна по същия път, едва ли ще успея.

Имам нужда да избягам...

Да тичам с всички сили. Без посока. Без време.

Ще следвам сърцето си... 

Далече ще стигна.

Там, където покрай пътя цъфтят глухарчета, а в далечината отеква кучешки лай.

Където нацепените дърва, грижливо подредени покрай оградата насищат въздуха с топлина. И е светло зад малките прозорчета.

Там, където ехото на моите думи достига отвъд хоризонта.

Страховете ми се стопяват във въздуха, нейде зад планинския хребет.

Звездите са близо. И се смеят.

Хризантемите са безброй. Ухаещи на есен.

И котка има, която тромаво прескача плитката локва пред къщата.

Коминът пуши, а отвътре се разнася аромат на печена тиква с мед и канела. И топло прясно мляко за закуска.

(Уютно е, като в картина на Томас Кинкейд.)

Там, където пощальонът носи дългочаканите писма, слага ги в пощенската кутия отпред и весело припява стара, позната песен.

Там, където единственото нещо което чувам е собствения си вътрешен глас.

И нищо не изпълва душата ми така- с вълнение и спокойствие едновременно.

И нищо не отвързва въображението ми...за да препуска лудо в галоп.

И не събира всички малки неща накуп...За да открия себе си.

И да остана.