По обед

На чаша кафе и кутия с бисквити, седнали на терасата с оранжевия ми котарак се наслаждаваме на октомврийското слънце.

Играем на асоциации.

Подхвърлям думи във въздуха, той ги улавя, сдъвква ги умело.

Чете мислите ми. Винаги е на крачка пред мен.

Лениво се прозява и протяга лапи. Специална връзка имаме с него. Истинска. Силна. От съвсем скоро сме заедно, а сякаш години са минали. И вероятно от хиляди вечности сме се чакали. Разпознахме се в мига, в който се срещнахме.

                  -Още ли искаш?- усмихвам се неволно. 

                 'Разкажи ми за него...'- прочитам в очите му.

                  -Но ти вече знаеш всичко, почти... И все пак, казвала ли съм ти за супата, която веднъж ми сготви? Беше най-вкусната, която съм опитвала. А за песента, която написа за мен? И за малката черна точица в лявото му око, казвала ли съм ти? Той е топлината, която ме приютява, премръзнала, безпътна. Той е водата, която прежадняла отпивам. За него мога да ти разказвам от зори до късна вечер. Без думи. От чувства. С мисли. Но ти всичко разбираш...- поглеждам го, замижал пред яркото слънце.

                'Октомври ти отива, знаеш ли- отговаря ми сънено. Романтична си. Есенна. Жълто- оранжева. Топла.

Той мисли за теб. Той чака да го повикаш. И както веднъж ми разказа, ти тръгваш оттук, той тръгва оттам и по средата на пътя се срещате...'

Замълчах за минута. Не ми остави време дори да го обмисля. Засмях се. Последните думи са негови. Винаги.

Изпих кафето си бързо и излязох. Оставих го кротко да се излежава. Доволен.

Отново надвил слабостта ми.