Сантименталности

Застанала съм пред голямата стена с наредените върху етажерки книги. Стотици са- някои съвсем нови, други с пожълтели страници и с изписани с непознат почерк послания.Чужди.

Купувани от малки, закътани антикварни книжарници.

Сега мои.

Наредила съм ги хаотично. Тук- там по цветове, другаде заради равновесието. Но накъдето и да спра поглед, все попадам на нещо любимо.

Мисля си, колко сълзи е попила тази хартия, колко усмивки е запечатала, колко места, срещи, сезони...

Ако не свързвам всяко заглавие с определен миг от живота си, ще ми бъде по- лесно да ги препрочитам.

А сега е трудно.

И ако съзнанието архивираше всичко преживяно, подреждаше го по азбучен ред и го заключваше зад онези големи дървени врати с метални орнаменти- каквито има само в старите приказни замъци, тогава щях да се чувствам много по- сигурна.

Ако имах желание да върна някой спомен, щях да отида, да отключа, да се поровя в прашните кашони и да избера.

А сега, непопитали, нечакани, един по един идват да ми напомнят за себе си.

Болят.

А аз винаги съм била сантиментална. Отделям нужното внимание на всичко, което сърцето ми пожелае. Спорим често. Дълго.

То винаги печели.

И сега ти ме питаш, дали ще си спомням за теб понякога?

Не отговарям.

Бързо обикалям с поглед книгите. Знам коя търся.

Поглеждам те. Усмихвам се.

Избирам да те сложа в „...Нещо, като нищо на Света.“*

Затварям очи, и я пъхам отново между другите. Произволно.

      -Така няма да ме намериш! Ще загубиш време, и спомена за мен ще се разпилее в пространството...- казваш ми тъжно.

      -Нямаш причина да се тревожиш Любов.- отговарям.

Познавам книгите си. И себе си.

Душата ми винаги знае какво иска. А сърцето ми- къде да го открие.

* “Нещо като нож, нещо като цвете, изобщо като нищо на света“

                                                                                                            Уилям Сароян