Думите

Изговорихме всичко. Обещавахме дълго.

В безсъние плашихме болката и тичахме по ръба на Някога.

Можехме. Искахме. Нямахме.

Изцеждахме до капка и последните смисли на всяка стъпка.

Забивахме пирони в отчаянието си.

Увисваха във въздуха думите. Неуловими. Празни. Болни.

Бясни на света,

разбихме сърцата си.

Изпуснахме времето и загубихме баланса на чувствата.

Но Вселената знае- ще отнеме оттук и ще прибави другаде.

Да съхраним себе си, е късно.

Ще се научим да бъдем в минало време.

Без глас. Без мисъл. Без спомен.

Но сега... моля те, сподели тишината ми.