Чух я.
Промъкна се на пръсти,
още преди изгрева.
Разсъни ме.
Разсея ме.
Усетих я през бамбуковото на щорите.
Запъхтяна. Усмихната. Топла.
Чуруликаща позната мелодия.
Докосна ме с мисъл.
Познах я.
Сутринта донесе със себе си аромат на печен хляб,
ябълки и чай.
Поднесе ми ги с обичайната си лежерност,
погледна ме многозначително и каза:
‚Знаеш, че ще се връщам при теб винаги. Имаш нужда от време, в което да си мислиш, че си ме забравила. Да погледнеш зад себе си и да не видиш нищо. Всеки път го правиш. След което изневиделица усещаш стягане отляво, разхвърляш гардероба и оставяш бележка върху хладилника- ‚отивам до магазина‘. Най- често не се връщаш.
Защото срещаш мен. Колко прекрасно, нали?!‘
Лукава е, признавам си. С пролетен професионализъм запълни празнините, които бях натрупала докато я нямаше.
Затова отново и отново я приемам при себе си.
Носи ми удовлетвореност.
Носи ми теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар