(Im)mortal

Не искам да знам мотива ти,

когато безмилостно разрушаваш спокойствието ми.

Без предупреждение.

Не искам да знам, защо не попита, мога ли да летя?

Или дали имам нужда от удобно място за приземяване?

Не казах нищо, когато ме бутна с грубите си, сухи от изтощение ръце.

Или когато ехидната ти усмивка ми пожела: ‘Get well soon’.

‘Ще го преживееш!’, ми каза.

Знам. Та, аз само това правя.

Лекувам раните си с цветно- плодова есенция,

а душата си с вълнение.

И не е лесно! Чуваш ли? Не е!

Да губя време във видоизменяне и осмисляне на поуката.

Не искам да знам, умишлена ли е твоята несъобразителност,

когато ме пускаш да оцелявам в човешкия свят.

Не говоря езика, петте ми сетива не работят на необходимата честота, а доспехите си забравих да взема.

Не искам да знам, произволно ли правиш избора си,

или премисляш сложни стратегии.

Накрая винаги посочваш мен. А аз винаги се съгласявам.

Сега се уморих.

Не обещавам, че ще ми останат сили, ако отново решиш да експериментираш с издръжливостта ми.

Създаде ме по образ и подобие на модел, устоял във времето,

но с приложение- свръхсетивност.

И ако сега Живот, се окаже, че не отговарям на очакванията ти и не поискаш да ме задържиш, не ми казвай.

Моля те.

Не искам да знам.