Откровено

Харесва ми да мълча, когато знам, че няма какво да кажа.

А и откакто отвързах музата си и я пуснах на свобода, опустя тефтера със записките ми.

Не изпитвам нужда да споделям безумните си идеи.

Не очаквам порицание или пък бурни ръкопляскания.

Сега воювам със себе си. С двете си същности.

С тази, която крещи в огледалото всеки ден. Истерично.

Която хаотично жонглира със сърцата на хората, след което им ги връща с пукнатини, залепени със секундно лепило.

И другата, която отглежда пеперуди, танцува гола и рисува по въздуха.

Никога не знам каква ще се събудя.

Не умея да оправдавам очакванията на другите.

Маскените балове на са по вкуса ми.

Винаги изглеждам така, както се чувствам.

Щастието ми пее по улиците, изпуска предмети и яде желирани бонбони.

Тъгата ми пие вино. Бяло. В красива прозрачна чаша. Гледа залези, и не мисли за нищо. Почти никога.

Мога да се смея и да плача едновременно поради две различни причини.

Настроенията ми се сменят за секунди.

Биполярно афективно разстройство.

Оправдавам го с липсата на достатъчно чудеса.

Харесва ми да говоря. Безкрайно дълго или съвсем кратко.

По мотиви от приказки или от чисто въображение.

Но само тогава, когато знам, че думите ми ще оставят трайна следа в нечие съзнание.

Сега не е така.

Абсолютната непоследователност на мислите ми оставя след себе си единствено пунктир, който не е ясно на къде точно води.

Понякога думите не значат нищо.