Колко дадох...

Колко пъти затварях очите си, да се влюбя във теб...

И на сън, колко пъти отричах те,

без да зная, че всъщност си с мен,

не защото съм просто  ‘очакване’,

а съм сбъдната твоя мечта.

Тази орис събрала и двама ни,

без да пишем любовни писма,

без да вярваме, без да се чакаме.

Без да искаме, неусетно.

Тя те прати при мен, ей така.. Беше порив. Вълнение. Беше лесно.

Но за кратко.

И от болка душата ми буря направи,

и над двама ни ураган се издигна.

Как безвремие грабна ме. Стъмни се.

Колко дълго вървях срещу себе си- да те стигна...

Не успях.

Всеки смисъл изстрадах.

Не говорех. Не чувах.

А сърцето ми шепнеше... И разбрах,

колко много за теб съм тъгувала...

Обеща ми покой. Примирих се. Послушах го.

И загубих душата си. На облог.

Изтъргувах я...