Всяка мисъл

     
„Разстоянието от върха на пръстите ми до твоите е цяло измерение.. пътуваме сякаш светлинни години един към друг...”

     Мислите и се въртяха в кръг. Понякога се блъскаха една в друга, просветваха- сякаш произвеждаха минимално електричество, спираха, и отново се завъртаха. Рядко си даваше сметка, защо го прави- това, че не обръщаше особено внимание на всичко, за което съзнанието и отделяше време, за нея не означаваше нищо. Бързаше твърде много. Твърде често.

   Отвори очите си. Нощта тъкмо завърташе гръб на живота, и в стаята започваха да се прокрадват първите слънчеви крачки. Зави се през глава, не й се понрави факта, за нов ден, без ново начало. Нямаше нужда от същото. Искаше нещо необяснимо. Нещо докоснало сетивата..

   Отново затвори очите си, но знаеше, че стоенето  неподвижно  за дълго време  ще спре потока на мисли - онези кръговратните, затова стана, отвори широко прозореца, и душата й излезе на свобода.

   Ухаеше на лавандула, и чудните  звуци на червеношийките от съседните на къщата дървета и се сториха в прекрасен унисон, с иначе неприятния за нея аромат. Загледа се в далечината, безкрайната поляна, се сливаше с небето, и контраста на  свежо зелено,  с бледо синьо и меко розово  и се стори прекрасен.

   На разсъмване, когато всичко придобива своя предишен облик, и живота потича във вените.

  Облече най- красивата си басмена рокля на цветя- малки сини точици- сякаш синчец беше пришит за плата, понякога се вглеждаше в тях, напомняха й черешов цвят, усмихваше се, защото знаеше, че все още не съществуват черешови дървета в синьо, освен във въображението и. А то беше безкрайно.

   Препече си филийки, с масло и сладко от малини, пусна Sarah McLachlan  на своята мини стерео уредба и закуси, спокойна и щастлива. Вярваше, че предстои нещо голямо. Голямо не от материална гледна точка- голямо за душата и, която не познаваше граници..

  Водеше си дневник, когато успееше да улови някоя от  непрекъснато въртящите се мисли я записваше, старателно и красиво. Понякога препрочиташе всичко, не спираше да се смее, или да плаче, но това я караше да се чувства жива, защото за нея всяка емоция беше като глътка въздух. Разлистваше страниците и погледът и спря на един текст -  отпреди няколко месеца.

    Беше адресиран до Него- този, който остана толкова далече, сякаш на хиляди километри разстояние, а всъщност толкова близо до сърцето и.

„..Наблюдавах те. Изострени до болка всичките ми сетива очакваха действията ти.. Дебнех те, както хищник своята жертва.. Бях жадна за  допира на ръцете ти, за гласа, за  трите цвята събрани в очите ти..Затаила дъх, не смеех да помръдна, докато ти кротко отпиваше сутрешното си кафе, разговаряше оживено по телефона, а устните ти приемаха формата на божествена усмивка. Мислех, колко абсурдно е всичко това, и колко много време губя в мълчание, но смелостта никога не ми  е била силна черта. Разумът ми крещеше: „ Престани! Отивай си вече!”, а сърцето истерично се смееше- за него  образа ти беше животворен, всички ендорфини се скупчваха на едно място  и образуваха нещо като панаир на чувствата. Ти стана, остави пари в малката порцеланова чинийка на масата, остави и вестника си, и тръгна. След теб постоях  още малко- никога не посмях да продължа. Разстоянието се удължаваше, а душата ми складираше запасите от преживяното. До следващия път.”

    Тя се усмихна, затвори дневника, спря музиката, беше изяла закуската си, без да усети вкуса й. Остави прозореца отворен, и излезе. Имаше колело с кош. Обичаше да го кара по прашния път покрай къщата, понякога ходеше до бакалницата за плодове, но днес просто искаше да подиша чистия въздух, знаеше че бистрия ум е най- доброто лекарство за болно сърце. Не беше тъжна, по-скоро замислена, колко още време трябва да живее далече от себе си, от истинската си същност, от нуждите и желанията си?  От щастието си.   Имаше време. Имаше всичкото време на света, за да се научи да чете знаците, които живота всеки ден и оставяше пред вратата.  Тя най- често ги подритваше, не разпознала значението им,  или ги прибираше в чекмеджето на скрина- когато любопитството и вземаше връх, но винаги забравяше за тях.

 Живота обаче  беше упорит- той вярваше в нея, и никога не се отказа. Пращаше и малки, грижливо изрязани от хартия  стрелки. А с времето тя се научи да ги разчита. Научи се да ги следва.

„..Разстоянието от мен  до върха на твоите пръсти.. е същото.. Ако аз съм тук, а ти си там, колко време ще вървим един към друг, преди да се срещнем. И върховете на пръстите ни да се докоснат?..” 
Мислите и отново започваха оттам, където спираха и продължаваха .
Отклоняваха се, докато тя караше колелото си в правилната посока.
Към своето Аз. Към Щастието си. Към Него.