Послеслов

Сега всички думи на Света не биха ми стигнали, за да ти кажа това, което се блъска в многоъгълната структура на съзнанието ми.
Губя гласа си. Изпускам  диханието си.
В шкафа, празните картонени кутии покрити с прах говорят...
През всичките тези години въображаемите спомени в тях пищяха от липса на въздух, сухи, измъчени...
Ти нищо не си обещавал.
Аз нищо не съм и очаквала.
Ако успея да свържа в смислен изказ бягащите чувства, ще останеш ли за миг, за да ме чуеш?
Ще бъда ли отново всичко онова, което страхливата ти същност пазеше в тайна?
Не отговаряй.
Сега всички думи на Света не биха ти стигнали...
Аз отдавна знам отговорите.
Очите ти никога не са ме лъгали...