В
два след полунощ,
докато
спиш непробудно ръцете ми заплитат жълтата прежда,
разплитат
мислите и си спомням за всичко, което не понесоха плещите ми.
Очаквах
ли рамото ти до моето?
Слаба
ли бях?
Теб
ли загубих,
или
вярата, че ще отворя очите си някога,
а
твоите ще ме гледат с любов устояла на всички изпитания,
по-
мъдра,
по-
силна,
по-
искрена?
Не
те чух да казваш „оставам“,
а
исках...
А
исках да можеш да бъдеш, като онзи странник
с
тих глас, топъл поглед и мило лице, който срещнах веднъж.
Истински
Хемингуей беше.
Бунтар,
достатъчно смел да живее тогава, когато всички други умират.
Говореше,
а в думите му прозираше опит натрупан с години.
Накрая
завърши:
„Знаеш
ли дете, едва когато пораснеш, а дори може би малко след това ще разбереш, че в
живота не е важно времето което ще дойде,
а
времето което е. Казвам ти го сега, за да си с крачка напред от останалите.
Но
не бързай. Не бързай да порасваш. Капан е.“
И
намигна лукаво, сякаш никой не ни гледаше.
Броях
бримките по една на всяка глътка въздух.
Можех
да бъда навсякъде.
А
аз сгушила себе си до тази закърпена обич...
Не
ме чу да казвам „оставам“,
а
искаше.
Сега
сънуваш, че в косите ми вятърът диша...
Няма коментари:
Публикуване на коментар