Ефимерно

Гледаш ме плахо през дългите си мигли

и едва успявам да доловя тази кратка въздишка,

толкова типична за изтънчената ти същност.

След което разперваш ръце и с акробатична прецизност

овладяваш равновесието.

Под стъпалата ти остават да треперят

единствено похабените представи за щастие.

Усмихваш се и леко присвиваш устни.

Въздушни са целувките ти.

Мисля си, колко ли нощи и дни си подарил на вятъра, за да те закриля?

Да те крепи, когато изнемощял и уморен си опитвал да останеш прав,

а въжето се е клатело и си падал.

И е боляло...

Ефимерен си, казваш.

В сърцето ти ли се раждат всички свръхнови?

В очите ти ли намират покой дъждовете?

Отдели ме от моето минало.

Дай ми от търпението си, за да ти разкажа колко близо бях когато спеше и не сънуваше.

А не сънуваше, защото не помнеше себе си,

нито живота си,

нито времето посветено на мен или на друга някоя.

Ако не съм се случила още и теб никога не те е имало

и всичко е плод на нечие въображение,

недомислен,

останал наполовина измечтан

ще те прибера в прегръдката си и ще те пазя

като зрънце от последната обич останала на Земята.

Аз те помня.